Книга 4 : Моят път към Истината

a

a

„Моят път към Истината“ е автобиографична книга, написа от Махатма Ганди, разказваща за неговия живот от раждането му до 1921 година или иначе казано първите 52 години от живота му. Книгата изпраща много послания към читателите си и разказва поучителни моменти от живота на Махатма Ганди, на които ще обърнем внимание в настоящата статия.

Почти всеки човек е чувал по нещо за Махатма Ганди, но малко знаят колко голяма и велика личност се криела в този слаб и дребен на вид човек. Ако трябва да опишем Ганди с няколко думи, то той е човек, който води семпъл живот, пълен с физически лишения и ограничения (най-вече защото той избира и вярва, че трябва да се живее така), борец за правата и свободата на индийците, използващ метода на ненасилие и мирната съпротива. Той е защитник на пряката демокрация под формата на панчаяти – селски съвети за самоуправление.

Айнщайн е казал за Ганди : „На бъдещите поколения ще бъде трудно да повярват, че някога такъв човек от плът и кръв е ходил по земята.“ И не смятам, че е сбъркал – Ганди е уникална личност, дала много на човечеството чрез своят скромен и хуманистичен подход към живота.

Ганди остава в историята с начина на живот, който практикувал, включващ:

• ахимса – ненасилие
• сатяграха – пасивна съпротива
• брахмачария – целомъдрие, включваща мъдро и внимателно сексуално поведение
• апариграха – непритежаниe.

Според Ганди сатяграха, брахмачария и вегетарианството са взаимосвързани и всяко едно от тях води към другото и е предпоставка за това човек да издигне духовното над животинското в себе си.

Сатяграха – „придържане към истината“ – е дума измислена от Ганди и основна концепция в неговата житейска философия. Тя е съставена от думите „сат“ – истина и „аграха“ – твърдост. Сатяграха е метод за постигане на различни морални искания и каузи чрез масова пасивна съпротива без насилие. Основният метод на въздействие при сатяграха е нарушаване и неподчинение на несправедливи закони по мирен начин и изтърпяване и изстрадване на наложеното наказание до момента, в който е постигната целта. Ганди издава вестник „Индиън ъпиниън“ по време на престоя си в ЮАР и там често публикува свои статии, свързани с сатяграха. Ганди е изключително скромен и не смята своята истина за абсолютна, а я споделя с читателите и се надява така да ги обогати. Въпреки това Ганди дълбоко вярва в своите принципи и ги следва неотколнно и безотказно. Интересно е, че въпреки многобройните мирни протести, които организира, Ганди не изпитва омраза към никого – той заклеймява действията, а не – извършителя им. Ганди не ламти за богатства и признания – той страда от титлата Махатма („Велика душа“), която индийците му дават и се опитва да се откъсва от материалното измерение на живота.

Ганди изповядва мантрата за търсене на Истината, която е същността на морала – начин да живееш отговорно живота си, в унисон с природата и Бог. Според него търсещият Истината трябва да е по-скромен и от прахта на улицата. Човек, който иска да намери Истината, трябва да не се поддава на гняв, себелюбие и омраза, които го отдалечават от нея. Ганди достига още по-далеч като смята, че Истината се достига, когато човек се откаже от всякакви силни чувства като любов-омраза, щастие-нещастие и т.н и гледа обективно на събитията. Този, който следва Истината, трябва да е премерен в думите и мислите си. „Склонността да преувеличава, да прикрива или да изопачава Истината е естествена слабост на човека и мълчанието е необходимо за да може да я преодолее. Човек, който употребява малко думи, рядко може да изрече безсмислици. Срещаме толкова много хора, нетърпеливи да говорят. Всичкото това говорене едва ли може да се каже, че е от някаква полза за света.“

Прадядото, дядото, бащата и чичото на Ганди били първи министри на различни индийски княжества и били известни със своята честност, неподкупност и преданост. Майка му била дълбоко религиозна и често давала и спазвала тежки обети, свързани най-вече с храненето. В това семейство на 2 октомври 1869 година в Порбандар се ражда Мохандас Ганди. Той разказва, че бил посредствен ученик, но винаги – страшно изпълнителен и честен и никога като дете не изрича лъжа. Ганди е доста срамежлив и притеснителен и затова не говори много с хората. Той се оженва на 13 години, за което дълбоко съжалява, но го прави под натиска на родителите си.

Интересна е случката, когато Ганди закъснява за час, защото няма часовник. Учителят го обвинява, че лъже, и това кара Ганди да стигне до следния извод : „човекът на истината трябва да е и човек на грижата.“ Ако човек държи на Истината, той трябва да полага нужните усилия за да не кара хората да се съмняват в него.

Един от основните стълбове в живота на Ганди е вегетарианството – традиция, наследена от семейството му, които са вишнуисти. Въпреки това като дете той се изкушава веднъж да яде месо, за което изпитва дълбока вина спрямо родителите си. Според Ганди изкушението е част от човешкия живот и природа, но Бог често ни спасява от извършването на грях. Ганди дълго време ревнува жена си, но след като разбира смисъла на „ахимса“ (ненасилие) спира да изпитва такива слаби и низши емоции. Химса е насилието и всички ние сме въвлечени в стихията на химса. Почти всички ежедневни дейности като яденето се нуждаят от химса и не е възможно на 100 % да се откажем от насилието. Но Ганди смята, че ако искаме да следваме ахимса, то трябва винаги да се стремим да пазим живота и да не участваме в химса. Да си член на човешкото общество винаги налага да сме част от насилието и никога не ще може напълно да го избегнем. Въпреки това всеки, вярващ в ахимса, трябва да прави най-доброто за опазване на живота на всички живи същества. Ахимса го води и към брахмачария – въздържание от плътски страсти. Според Ганди брахмачария (целомъдрието) е много важна предпоставка за човек, решил да помага на хората и да се занимава с обществена работа.

През 1887 година Ганди се явява на матура и след това постъпва в колежа „Самалдас“, но изпитите са голяма трудност за него и той се завръща вкъщи. Тогава Мохандас решава, че трябва да продължи образованието си в Лондон. За това свое решение той е отлъчен от кастата си, но той е непреклонен и на 18-годишна възраст заминава за Англия.

В Англия Ганди е изправен пред множество препятствия. Вегетарианството не е много популярно и той трудно намира откъде да си купува вегетарианско ядене. Поради тази причина той често гладува и яде основно сладкиши. Ганди не само е ревностен в своята вегетарианска кауза, но се опитва да убеди и другите хора да го приемат.

В Лондон Ганди отделя време да се разучи различни религиозни книги като Гита, религиозна книга в индуизма, и Библията. Той е възхитен от себеотрицанието и добротата на Новия завет и религиозната идея за себеотрицанието. В целия си живот Ганди се опитва да устоява на изкушенията и да калява вярата и характера си.

Ганди твърдо вярва в даването и спазването на различни обети, които той често изпълнява. Според Ганди обетите трябва да се спазват според смисъла, който им е даден в началото и от този, който го е измислил. Така той спира да яде яйца, защото е дал обет пред майка си да не яде нищо животинско. За кратко основава и вегетариански клуб в Англия.

а

а

На 10.06.1891 година Ганди взима своя изпит за адвокат и е приет в адвокатската колегия в Лондон, взимайки своята диплома по право. Началото в адвокатската практика е трудно и Ганди е принуден да се върне при семейството си в Раджкот, защото не успява да си намери работа в Бомбай. Скоро на Ганди му предлагат да поеме случая на своя първи клиент, но практика е да плати комисионна на човекът, който му го е намерил. Ганди не е съгласен да плаща подкупи и отказва да го направи, но въпреки това му дават делото без да плаща подкуп. Той изпитва голямо притеснение да говори пред хора и дава делото на друг адвокат. Малко по малко започва да изкарва пари като съчинява заявления и петиции за клиентите на партньора на брата си.

Скоро Ганди получава предложение от фирмата на Дада Абдула да им помогне с делото, което водят в ЮАР и през април 1893 година се отправя към Южна Африка. В Южна Африка Ганди се натъква на ширещия се там расизъм към индийците, които често отиват по работа в африканската страна. Той се запознава и с много християни, опознавайки различни религии и общности. Мохандас успява да се пребори за правото на индийците в ЮАР да се возят в първа класа на влаковете. Скоро Ганди стига до извода, че най-добрият изход от едно дело е договорката между страните и това е обичаен подход в неговата адвокатска практика. За Ганди не е най-важното нещо да печели дела, пари и клиенти, а да постига компромиси, които са най-добри и за двете страни във всяко дело. Освен това Ганди често работи като адвокат без хонорар и никога не прибягва до лъжи и манипулации само за да спечели едно дело. Той не поема делата на хора, чиито искания са неоснователни и не съответстват на Истината. Веднъж Ганди дори признава за грешка, която би била в полза на клиента му е въпреки това пак печели делото.

В ЮАР Ганди е запленен от това да се бори за правата на индийските граждани, които работят там. Основна негова кауза стават избирателните права на индийците в Натал. Ганди и неговите приближени свикват събрание на индийците, с което целят обединението им в борбата за правата на индийците в ЮАР. Въпреки че законът отнемащ избирателните им права е приет, конгресът изпраща петиции до различни вестници като „Таймс“, „Дъ таймс ъв Индия“ и други. През 1894 година правителството в ЮАР решава да наложи годишен данък от 25 лири на индийските работници. Ганди предлага на Конгреса да се опълчат на закона. Съпротивата организирана от Ганди успява да отмени данъка.

Връщайки се в Индия Ганди подема кампания за борба с чумата, като провежда различни кампании за подобряване на хигиената и чистотата. В Индия Ганди държи речи в различни индийски градове и запознава хората с положението на индийците в ЮАР. Скоро Ганди се завръща в ЮАР за да продължи делото си и е посрещнат от недоволна тълпа, която се опитва да го линчува, замеряйки го с камъни. Бялото население заплашва Ганди, но той, въпреки че има възможност, не завежда дело в съда срещу нападателите си и в няколко интервюта, които дава, той не обвинява никого, а само разказва за своята кауза. Тази постъпка му спечелва уважението на белите. В това време Ганди започва и да работи благотворително в болница в ЮАР по два часа всеки ден.

Скоро Ганди дава обед за брахмачария – въздържание от плътските наслади. Ганди сформира санитарен корпус, който помага на ранените войници във войната с бурите. Въпреки че не одобрява войната и насилието, Ганди намира за достойно да помага на ранените във война хора. Затова през първата световна война е част от отряд, който помага на ранените войници. Според него всеки, който вярва в ахимса, трябва да се опитва да спре войните и да помага на жертвите.

Когато решава да се завърне в Индия за постоянно, индийците в ЮАР му подаряват много подаръци от злато, сребро и диаманти. Ганди не иска да задържи подаръците, защото вярва, че не трябва да взима отплата за службата си в полза на обществото. Той дарява всички подаръци на Индийския конгрес и те са използвани за обществени кампании в полза на хората. В тази връзка Ганди заявява : „Твърдо съм на мнение, че обществен работник не трябва да приема скъпи подаръци.“

В Индия Ганди е назначен за чиновник на секретаря на Индийския национален конгрес – Гхосал. Конгресът отказва на Ганди помощ за индийците в ЮАР, заявявайки, че индийците нямат права в Индия, а какво остава за ЮАР. Въпреки това Ганди успява да прокара резолюция във връзка с ЮАР, която е приета от Конгреса. Всичко това не задоволява Ганди, защото Конгресът не върши реални действия и често работи фиктивно.

Ганди е възмутен от клането на животни, свързано с религиозни обичаи и жертвоприношения, като за него животът на едно агне не е по-малко ценен от живота на едно човешко дете. Той силно вярва в своите убеждения за ненасилие и вегетарианство и, дори когато синът му се разболява тежко, а лекарите препоръчват да му се дават яйца и месо, Ганди поема голям риск и лекува детето си с хомеопатични средства и растителна храна, молейки се на Господ за спасението му. Скоро синът му е отново здрав, а Ганди е истински щастлив, че не нарушава собствените си принципи и вярата му в тях става още по-силна.

Той решава да се завърне в ЮАР и да завърши започнатото, въпреки че в Индия има сигурна работа. За него честта, дългът и истината са по-важни от сигурността и удобството. Скоро Ганди, четейки свещената за индийците книга Гита, стига до извода и приема убеждението, че собствените му вещи не му принадлежат, а той само временно ги ползва – нещо, за което влиза в конфликт със собствения си брат.

Когато отново се завръща в Индия Ганди решава да говори на гуджаратския език, въпреки че английският е бил общоприет за официалните приеми. Ганди започва сатяграха, най-силното според него оръжие, с цел да подобри условията, при които пътуват пътниците в трета класа. В различни начинания Ганди сътрудничи с движението „Слуги на Индия“, но поради различия във вижданията не става негов член.

Той се опитва да обедини индийците и въпреки че произхожда от аристократично семейство, той спира носенето на червен конец, който е религиозен символ, носен от богатите. С това свое действие той иска да покаже, че не е съгласен с класовото разделение в индийското общество. Според Ганди „ако религиозният символ стане показен, символ на превъзходство и фетиш, той трябва да се изостави.“

Ганди се премества в Ахмадабад, център на ръчното тъкачество, където на 25 май 1915 година създава ашрам –  уединено място, където търсещите просветление се усамотяват в мир и спокойствие сред природата. Ганди взима в ашрама хора от презряната каста на недокосваемите – това са хора, които стоят най-ниско в йерархията на индийското общество. Основно кредо на ашрама става предаността към Истината, а името му е избрано, така че да е в унисон с принципите на ашрама – „Сатяграха ашрам“. Един от основните принципи, които той залага в своя ашрам е смирението. Ашрамът е на принципа на общия труд, всички се хранят заедно и живеят като семейство. След като взима семейство недокосваеми да живее в ашрама, всички, които помагат на ашрама, се отдръпват и отказват своята помощ. Скоро парите в ашрама започват да свършват и Ганди е поставен пред поредното си изпитание, но той не изгонва семейството недокосваеми и като по чудо получават огромно дарение от неизвестен благодетел. Нарушавайки принципа на недокосваемостта в своя ашрам, Ганди разтърсва обществените норми и догми.

Скоро Ганди започва кампания, целяща отмяна на тежкия чирашки труд. Англичаните не са съгласни с исканията на Ганди и затова Ганди организира протести, насочени срещу чирашкия труд. В резултат на митингите, чирашкият труд е забранен. Това е началото на серия от различни обществени борби, които Ганди подема, целящи защита на правата на най-слабите и бедни индийци. Ганди създава няколко училища, в които доброволци преподават на бедни индийски деца. В Чампаран той поставя началото на организираното образование, лекарска помощ и хигиенни дейности.

В Чампаран много селяни са принуждавани от британските земевладелци да отглеждат индиго и да го продават на много ниски цени. Чрез серия от протести Ганди успява да накара властите да премахнат порочните практики.

След като помага на селяните в Чампаран Ганди организира работниците от фабриките в Ахмедабад. Ганди ги наставлява да протестират без насилие, но и да са непреклонни в своите искания. С течение на времето обаче стачкуващите намаляват и вярата им в победата започва да изчезва. Ганди дава обет, че докато всички не започнат да стачкуват и не доведат битката до успех, той ще гладува. Работниците са впечатлени от гладната стачка на Ганди и той гладува само 3 дни докато победата е постигната – работниците се преборват за своите права.

a

Ганди по време на кампаниите в Чампаран и Кеда

a

Следващата стъпка в сатяграха са протестите в Кеда. Поради слабите добиви и реколти селяните нямат възможност да плащат своите данъци и се надяват правителството да отложи данъчното облагане с една година, а хората с добри реколти обещават да платят своите налози. След началото на стачката правителството започва да използва репресии спрямо селяните – отнемат им добитъка и имуществото, налагат глоби и запори. Хората, които нарушават забраната на правителството да събират лук от нивите са изпратени в затвора. Ганди заявява, че затворът е част от живота на човек, изповядващ сатяграха. И в този случай след усилена борба протестиращите успяват и данъкът е отменен. Ганди е много доволен, че хората виждат силата, която притежава сатяграха и тяхната воля.

През 1919 година в Индия е въведен законът „Роулат“, който дава правомощия на полицията да арестува граждани на Индийския радж без съд и присъда. Целта на закона е да пази колонията от бунтовнически настроени индийски националисти, борещи се за свободата на Индия. Ганди организира поредната сатяграха кампания срещу новия закон. На 06 април 1919 година Ганди и неговите сподвижници започват стачки в множество индийски щати. Скоро е организиран всенароден „хартал“ – стачка, в която се обединяват мюсюлмани и индуси. Хората въстават и срещу закона за солта, като демонстративно си добиват сами сол. Много от стачкуващите разпространяват забранените книги на Ганди – „Хинд сварадж“ и „Сарводая“. За съжаление някои от стачкуващите не се сдържат и използват насилие. Ганди е дълбоко разочарован, че сатяграха не е следвана до край от всички и прекратява протестите. Според него хората не са разбрали смисъла на сатяграха, който е:

• мирно неподчинение на морално несправедливи закони, а не тотално беззаконие и своеволия
• сатяграха изисква от човек да е честен и морален.

Според Ганди хората, включили се в сатяграха не са били достатъчно подготвени за нея. Разбирайки важността да запознае хората със смисъла на сатяграха, Ганди организира кампания по раздаване на листовки, свързани със сатяграха, но хората не откликват. В същото време управниците започват репресии срещи участниците в размириците. Репресиите са особено силни над жителите в Пенджаб.

a

a

На организираната мюсюлманско-индийска конференция Ганди разказва за нова идея за борба срещу англичаните – несътрудничество с правителството. Идеята за бойкот на английските стоки все още не успява да намери поддръжници, защото индийците са силно зависими от английските дрехи. Ганди решава да обучи хората в ашрама на тъкачество, което според него е начинът за независимост от английския текстил. Тъкачеството се разпространява в индийските градове, което среща острата реакция на фабрикантите. Индийският конгрес приема резолюция за несътрудничество без насилие, изготвена от Ганди, като целта е независимост без да бъде пролята кръв.

Тук книгата „Моята път към Истината“ е към своя край, защото животът на Ганди става публичен и той не вижда нужда да описва преживяванията си повече. В заключението Ганди споделя, че основната му цел е намиране на път към Истината, а единственото средство за това е Ахимса – ненасилието, което е най-далечният хоризонт на смирението. Най-прекият път към Истината според Ганди е да обичаш и най-незначителното създание така, както обичаш себе си. Истината е достигната, когато човек постави себе си на най-ниско място сред себеподобните. Друго важно условие е да се откажем от всякакви пристрастия в нашите мисли и действия. Важно за Истината е човек да се издигне над противоположните процеси на обич и омраза, привързаност и отблъскване.

Тази книга разкрива великите идеи на един велик човек – Махтма Ганди. Той показва на света как човек може да се бори срещу несправедливостите и тиранията на една мощна империя като Британската със силата на сатяхграха и ахимса – мирно противопоставяне и изстрадване на справедливост и свобода.

Велика книга. Велик човек. Велика душа. Махатма.

Боян Чипанов, 25.08.2017

а