a
a
Недалеч пред нас от един ров изригваха огромни пламъци. Горяха нещо. До дупката се приближи камион и изсипа вътре товара си: бяха малки деца. Бебета! Да, видях ги със собствените си очи… Деца в пламъците. (Чудно ли е, че оттогава сънят бяга от очите ми?)
Ето къде отивахме. Малко по-нататък имаше друг, по-голям ров за възрастните.
Ощипах се по лицето: бях ли още жив? Не сънувах ли? Не можех да повярвам. Как беше възможно да горят хора, да горят деца и светът да мълчи? Не, всичко това не може да е вярно. Кошмарен сън… Скоро щях да се събудя изведнъж, с разтуптяно сърце и да се озова в детската си стая сред книгите…
Гласът на баща ми ме изтръгна от мислите ми:
– Жалко… Жалко, че не отиде с майка си… Видях много деца на твоята възраст да тръгват с майките си…
Гласът му беше ужасно тъжен. Разбрах, че не иска да види какво ще ми направят. Не искаше да види как изгарят единствения му син.
Челото му беше плувнало в студена пот. Но аз му казах, че не вярвам в нашия век да горят хора, че човечеството никога не би приело това…
– Човечеството? Човечеството не се интересува от нас. Днес всичко е възможно. Всичко е възможно, дори и крематориумите… – гласът му секваше.
– Татко – казах му – ако е така, не искам да чакам. Ще отида до екетрическата тел. По-добре е, отколкото да агонизирам с часове в пламъците.
Той не отговори. Плачеше. Цялото му тяло се тресеше. Около нас всички плачеха. Някой започна да казва Кадиш – молитва за мъртвите. Не зная дали някога се е случвало, в дългата история на еврейския народ, хората да казват молитвата на мъртвите за самите себе си.
– Yitgadal veyitkadach chme raba… Да се слави и свети Името Му – мълвеше баща ми.
За пръв път усетих бунтът да расте в мен. Защо трябваше да славя името Му? Всевишният, Господарят на Вселената, Всемогъщият и Страшен Вечен мълчеше, за какво трябваше да му благодаря?
а
Нощта – Ели Визел
thepositivestory.wordpress.com 