а
а
Началникът на блока дойде тичешком:
– Запазете спокойствие за момент. Тук имам списък с номера. Ще ви ги прочета. Всички, чиито номера извикам, няма да ходят на работа тази сутрин: ще останат в лагера.
И с отслабнал глас той прочете десетина номера. Бяхме разбрали: бяха номерата от селекцията. Доктор Менгеле не беше забравил.
Началникът на блока се отправи към стаята си. Десетина затворника го наобиколиха и се вкопчиха в него:
– Спасете ни! Бяхте ни обещали… Искаме да отидем на обекта, имаме достатъчно сили да работим. Добри работници сме. Можем… искаме…
Той се опита да ги успокои, да ги увери, че няма да им се случи нищо страшно, че оставането им в лагера не значи кой знае какво, не вещае нищо трагично.
– И аз оставам тук всеки ден…
Това беше доста слаб аргумент. Той усети това, не каза нито дума повече и се затвори в стаята си.
Камбаната току-що беше ударила.
– Строй се!
Сега тежката работа нямаше значение. Важното беше да си далеч от блока, далеч от огнището на смъртта, далеч от центъра на ада.
Забелязах баща ми, който тичаше към мен. Изведнъж ме обзе страх.
– Какво става?
Останал без дъх, той не можеше да отвори уста.
– И аз… аз също… Казаха ми да остана в лагера.
Бяха записали номера му без да забележи.
– Какво ще правим? – попитах разтревожен.
Но той искаше да успокои мен:
– Още не е сигурно. Още има шансове да се измъкна. Днес ще правят втора селекция… окончателна…
Аз мълчах.
Той чувстваше, че няма много време. Говореше бързо: би искал да ми каже толкова много неща! Объркваше думите, гласът му секваше. Знаеше, че след няколко мига трябва да тръгна. И щеше да остане сам, толкова сам…
– Ето вземи този нож – каза ми той – вече не ми трябва. На теб може и да послужи. Вземи и тази лъжица. Не ги продавай. Бързо! Хайде, вземи каквото ти давам!
Наследството…
– Не говори така татко. (Чувствах, че ще се разридая всеки момент). Не искам да казваш това. Задръж лъжицата и ножа. Трябват ти толкова, колкото и на мен. Ще се видим отново довечера след работа.
Той спря върху мен уморените си, замъглени от отчаяние очи. И каза отново:
– Настоявам… Вземи ги, направи това, което искам, синко. Нямаме време… Направи, както ти казва баща ти.
Нашият капо изкрещя заповедта за тръгване.
Командата потегли към портата на лагера. Леви, десни! Хапех устните си. Баща ми беше останал до блока, облегнат на стената. После започна да тича, за да ни догони. Може би беше забравил да ми каже нещо… Но ние вървяхме прекалено бързо. Леви, десни!
а
Нощта – Ели Визел
thepositivestory.wordpress.com 