Реч, която Ели Визел произнася при получаването на Нобелова награда за мир в Осло, 10 Декември 1986

а

Петнадесетгодишен Ели Визел прекарва близо година в нацистки концетрационен лагер, където губи семейството си. Това се случва между май 1944 г. и април 1945 г. След като преживява това, той написва книгата „Нощта“, описваща страданията му в нацисткия лагер. През 1986 година е удостоен с Нобелова награда за мир.

В настоящата статия може да прочетете речта, която произнася при получаването на Нобеловата награда. Видео с награждаването и речта може да видите тук – http://www.nobelprize.org/mediaplayer/?id=2028.

а

Elie-Wiesel-Nobel-Prize

а

Ваше Величество, Ваши Кралски Величества, президент Джо Банкоф, уважаеми министри и депутати, епископ на Осло, превъзходителства, сестра ми Хилда и разбира се жена ми и синът ми. Според еврейската традиция има моменти, в които трябва да се даде благословия. Това е такъв момент. С вашето разрешение, Ваше Превъзходителство, бих желал да кажа благословията: Барух Шехриан екимано екиано…Благодаря ти Господи за това, че ни даде този ден. Даниел, Жак, Франция, французи от САЩ, французи от Норвегия, скъпи Егил Оруик. Как мога да ви благодаря за щедростта на жеста, направен от Вас и Вашите колеги, как да ви благодаря за построяването на мостове между поколенията, думи, идеи, имена и хора. Как да благодаря на всички за помощта към човечеството, за преследването на мира, като най-спешния и благороден стремеж. Защото това правите и няма нищо, което да заслужава повече нашето уважение и благодарност към вас. Трогнат съм, дълбоко трогнат от вашите мили и значими думи председателю Оруик.

С дълбоко чувство на смирение приемам оказаната ми от вас чест, най-високата, която съществува. Аз знам : вашият избор ме възвишава.

Имам ли право да представлявам милионите загинали? Имам ли право да приема тази огромна чест от тяхно име? Някой има ли това право?… Нямам. Никой няма право да говори от името на мъртвите, никой няма право да интерпретира мечтите и желанията им. Но в моменти като този, във всеки миг чувствам присъствието им. Присъствието на родителите ми, на малката ми сестра. Как да не чувствам, как да не чувствам присъствието на тези, които бяха част от мен – приятели, учители, познати. Но тази чест принадлежи на тези, които ги помнят. Тази чест принадлежи на всички оцелели и техните деца, и чрез нас – на еврейския народ, с чиято съдба винаги съм се идентифицирал.

Помня : случи се вчера или преди цяла вечност. Младо еврейско момче откри царството на нощта. Помня неговото объркване, помня неговата болка. Всичко се случи се толкова бързо. Гетото. Преследванията. Депортацията. Влаковете. Огненият олтар, върху когото историята на моя народ и бъдещето на човечеството бяха нарочени да бъдат пожертвани.

Помня младо момче попита баща си : „Кажи ми, може ли това да е истина?“. Това е Двадесети век, не – Средновековието. Кой позволява тези престъпления да се извършват? Как може светът да мълчи?

И сега момчето се обръща към мен : „Кажи ми“, пита. „Какво направи с бъдещето ми? Какво направи със своя живот, който е мой?“

И тогава му казвам, казвам му,  че съм опитал. Опитал съм да запазя жива паметта, опитал съм да се боря с тези, които забравят. Защото ако забравим, виновни сме, съучастници сме. Не можахме да предотвратим смъртта ми първия път, но ако забравим, ще ги убият отново. И този път това ще е наша отговорност.

Тогава обясних на това момче, което ме питаше въпроси, колко наивни беше, колко наивни бяхме всички. Светът знаеше и мълчеше. И затова се заклех никога да не мълча, където и когато човешки същества са измъчвани и унижавани. Трябва да говорим. Трябва да вземем страна. Неутралността помага на тиранина, никога – на жертвата. Мълчанието окуражава  мъчителите, никога – мъчениците. Понякога трябва да се намесим. Когато човешки животи са застрашени, когато човешкото достойнство е в риск, държавните граници и патриотизмът губят смисъл. Винаги когато мъже или жени са преследвани заради тяхната раса, религия или политически убеждения, това място – в този момент – трябва да стане центърът на вселената.

Разбира се, заради това, че съм евреин, дълбоко обвързан с историята и традицията на моя народ, първата ми реакция е към еврейските страхове, еврейските нужди, еврейския плач. Защото принадлежа на травмирано поколение, което преживя изолирането и самотата на нашия народ. Би било неестествено да не направя еврейските приоритети свои собствени. Би било неестествено да не обичам Израел с цялото си сърце, както го обичам. Моля помнете, каквото аз помня: не дай боже ако ни победят, ще е края на Израел. Единствената страна в света в такава опасност за съществуването си. Как може хората като мен да не мислим по този начин. Но също съм загрижен за Съветските евреи, които се нуждаят от свобода. Евреите в Арабските страни, които се нуждаят от солидарност…Но въпреки че еврейските приоритети са най-важни за мен, не са единствените. Има и други много важни за мен – други хора, други идеи, други ситуации, други трагедии имат значение за мен. Апартейдът е толкова гнусен, колкото и антисемитизма. За мен изолацията на Андрей Сахаров е толкова позорна колкото затварянето на Йозеф Биегун и изгнанието на Ида Нудел. Както и отнемането на правото на Солидарност и лидера им Лех Валенса да не са съгласни. И безкрайният затвор за Нелсън Мандела.

Има толкова несправедливост и страдание, крещящи за нашето внимание : жертви на глад, расизъм и политическо преследване, някои фашистки режими като в Чили или Маркситски режими като в Етиопия и други страни, където писатели и поети са затворници. Има толкова много затворници в толкова много страни, заложници на толкова много правителства в Ляво и Дясно. Вие и аз знаем, че човешките права се нарушават на всеки континент. Повече хора са потискани, отколкото свободни. Как може някой да не съчувства на борбата им. Човешкото страдание, където и да е, засяга всеки човек навсякъде. И въпреки това, което някои критици казват за мен, този мой принцип се отнася и до палестинците, на чието обещание съм чувствителен, но чиито методи осъждам. Насилието не е отговорът. Тероризмът е най-страшния отговор. Знам, че са обезсърчени. И е разбираемо. Нещо трябва да се направи за това. Бежанците в бежанските лагери и тяхната мизерия. Децата и страхът им. Емигрантите и тяхната безнадеждност. Нещо трябва да се направи за тази ситуация. И евреите и палестинците са изгубили твърде много синове, пролели са твърде много кръв. Това трябва да спре. Трябва да окуражаваме всички мирни опити да се спре. Израел ще съдейства. Вярвам на Израел, защото имам вяра в израелския народ. Нека се даде шанс на Израел, нека омразата и заплахата бъдат премахнати от неговия хоризонт, и ще има мир в Светите земи.

Да, имам вяра. Вяра в Бог, в Бог на Аврам, Исак и Яков. Имам вяра дори в неговото създаване. Без вяра никое действие не би било възможно. Действието е единственият лек за равнодушието: най-коварната заплаха от всички. Не е ли това смисълът на завещанието на Алфред Нобел? Не е ли неговият страх от войната щит срещу войната?

Има много да бъде направено, има много, което може да бъде направено. В моят живот научих – един човек – Раул Валенберг, Алберт Швайцер, Мартин Лутер Кинг, един почтен и смел човек може да направи разликата, разликата между живота и смъртта. Затова знам, че докато има и един дисидент в затвора, нашата свобода не е истинска. Докато и едно дете е гладно, нашият живот ще е пълен с мъка и срам. Защото съм виждал гладни деца. Това, от което всички тези жертви се нуждаят, е да знаят, че не са сами; че не ги забравяме; че когато гласовете им са заглушени, ние ще им дадем нашите, че докато свободата им зависи от нашата свобода, качеството на нашата свобода зависи от тяхната свобода.

Това ще кажа на малкото еврейско момче, което ме питаше, какво съм направил с неговите години. В негова чест Ви говоря днес и Ви изказвам дълбоката си благодарност. Трябва да знаете, че никой не е толкова способен на благодарност както този, който идва от Царството на Нощта. Ние знаем, че всеки миг е миг на милосърдие; всеки час –  дар; да не ги споделим ще значи да ги предадем. Нашите животи вече не принадлежат само на нас, не принадлежат само на нас. Принадлежат на всички онези, които се нуждаят отчаяно от нас.

Благодаря Ви, Председателю Оруик. Благодаря Ви, членове на Нобеловия комитет. Благодаря ти, народе на Норвегия, благодаря ти, народе на Норвегия, че обяви на това събитие, че нашето оцеляване имаше смисъл за човечеството.

Ели Визел, 10.12.1986

Превод : Боян Чипанов, 31.08.2016