Къде е Бог?

a

the-night-1

a

Видях и други обесвания. Не видях нито един от осъдените да плаче. Тези изсъхнали тела отдавна бяха забравили горчивия вкус на сълзите.

Освен един път. Капо на 52-ра бригада по кабелите беше холандец: гигант, висок повече от два метра. Под неговите заповеди работеха седемстотин задържани и всички го обичаха като брат. Никой никога не беше получил и един шамар от него, не беше чул обида от устата му.

При него работеше едно малко дете, pipel, както ги наричаха. Дете с фино и красиво лице, невероятно същество в този лагер.

(В Буна мразеха малките pipel: те често пъти се оказваха по-жестоки от възрастните. Един ден видях от едно от тях, тринайсетгодишно, да бие баща си, защото не беше оправил добре леглото си. Докато старецът тихо плачеше, детето крещеше: „Ако не спреш веднага да плачеш, няма да ти донеса хляб. Ясно?“ Но малкият подчинен на холандеца беше обожаван от всички. Лицето му беше лице на нещастен ангел.)

Един ден електрическата централа на Буна избухна. Извикана на местопроизшествието, Гестапо заключи, че става дума за саботаж. Откриха следа. Тя водеше до блока на холандеца. И там, при обиска, откриха значително количество оръжие!

Холандецът беше задържан мигновено. Измъчваха го в продължение на седмици, но напразно. Не издаде нито едно име. Прехвърлиха го в Аушвиц. Никой повече не чу за него.

Но неговият малък pipel беше останал в лагера, в карцера. Подложен на изтезания, той също не каза дума. Тогава есесовците го осъдиха на смърт, заедно с още двама задържани, у които бе намерено оръжие.

Един ден, връщайки се от работа, видяхме три бесилки на плаца за проверка, три черни гарвана. Проверка. Обградени от есесовци, насочени картечници: традиционната церемония. Довлякоха трима осъдени – и един от тях беше малкият pipel, ангелът с тъжни очи.

Есесовците изглеждаха по-загрижени, по-тревожни от обикновено. Да обесиш дете пред хиляди зрители не беше нещо дребно. Началникът на лагера прочете присъдата. Всички очи бяха впити в детето. То беше пребледняло, почти спокойно и си хапеше устните. Сянката на бесилото го покриваше.

Този път главният капо отказа да бъде палач. Заместиха го трима есесовци.

Тримата осъдени се качиха едновременно върху столовете. И трите шии бяха вкарани едновременно в примките.

– Да живее свободата! – извикаха двамата възрастни.

Малкият мълчеше.

– Къде е добрият Бог, къде е? – попита някой зад мен.

По знак на началника прекатуриха трите стола.

Абсолютна тишина в целия лагер. На хоризонта слънцето залязваше.

– Шапки долу! – изкрещя началникът на лагера. Гласът му беше дрезгав. А ние, ние плачехме.

– Шапки на главата!

После почна дефилето. Двамата възрастни вече не бяха живи. Езиците им висяха, набъбнали и посинели. Но третото въже не беше неподвижно: тъй като беше толкова леко, детето още живееше…

Повече от половин час то остана така, борейки се между живота и смъртта, агонизирайки пред очите ни. А ние трябваше да го гледаме право в лицето. Беше още живо, когато минах пред него. Езикът му беше още червен, очите му не бяха угаснали.

Зад мен чух същият човек да пита:

– Но къде е Бог?

И почувствах в себе си глас, който му отговаряше:

– Къде е Той ли? Ето Го – Той виси тук, на тази бесилка…

Тази вечер супата имаше вкус на труп.

а

Нощта – Ели Визел