Имам една мечта

 

 

 

(реч, произнесена от Мартин Лутър Кинг по време на Маршът до Вашингтон за работни места и свобода на 28 август 1963 г. – преди точно 53 години)

Радвам се да бъда с вас днес на – както ще остане в историята – Най-великата демонстрация за свобода в историята на нашата нация.

Преди сто години един велик американец, в чиято символична сянка седим днес, подписа Прокламацията за освобождение на робите. Този велик указ дойде като лъч надежда за милиони поробени негри, които изгаряха в унищожителните пламъци на несправедливостта. Дойде като радостен ден, обявяващ края на дългата нощ на робство.

Но сто години по-късно негърът не е свободен. Сто години по-късно животът на негъра е тъжно окован в прангите на сегрегация и веригите на дискриминация. Сто години по-късно негърът живее на самотния остров на бедността сред океана на материалното охолство. Сто години по-късно негърът гние в ъгъла на американското общество и е заточен в собствената си страна.

Затова сме се събрали тук днес да разкрием това срамно състояние. В известен смисъл сме се събрали в нашата столица за да осребрим един чек. Когато архитектите на нашата демокрация са написали страхотните слова на Конституцията и Декларацията за независимостта, те са подписали полица, на която всеки американец е наследник. Тази полица обещаваше, че на всички хора, да, черни както и бели, се гарантира неотменимото право на „Живот, свобода и преследване на щастие“.

Днес е очевидно, че Америка не е покрила своята полица, до колкото се отнася до нейните цветнокожи граждани. Вместо да зачита свещеното си обещание, Америка даде на негрите невалиден чек, чек без покритие. Но ние отказваме да приемем, че банката на справедливостта е фалирала. Отказваме да повярваме, че няма средства в способностите на тази нация. Затова дойдохме да осребрим чека – чек, който ще ни даде достъп до богатствата от свобода и сигурността на правосъдието.

Освен това дойдохме на това свято място, за да припомним на Америка страшната неотложност на настоящето. Нямаме време да се потопим в лукса на охлаждане на страстите или да вземем успокоителното хапче на последователността. Сега е моментът да реализираме обещанията на демокрацията. Сега е моментът да се въздигнем от мрака и да напуснем долината на сегрегацията, влизайки в слънчевия път на расова справедливост. Сега е моментът да излезем от плаващите пясъци на расова несправедливост върху твърдата скала на братството. Сега е моментът да превърнем справедливостта в реалност за всички Божи чеда.

Ще бъде фатално за народа да игнорираме неотложността на момента. Знойното лято на негърското законно недоволство не ще премине, докато не настъпи ободряващата есен на свобода и равенство. 1963 не е край, а – начало. Тези, които се надяват, че негърът се нуждаеше да изпусне парата и сега ще бъде удовлетворен, ще бъдат грубо събудени, ако нацията се върне към нормалното си статукво.

Няма да има мир и спокойствие в Америка, докато на негърът не се гарантират неговите граждански права. Бурята на революцията ще продължи да разклаща основите на нацията ни, докато не настъпи светлия ден на справедливостта.

Но има нещо, което трябва да кажа на моя народ, който стои в топлото преддверие, водещо до двореца на справедливостта. В процеса на извоюване на нашето законно право, не трябва да натоварваме съвестта си с лоши постъпки. Нека не задоволяваме жаждата си за свобода, като пием от чашата на мъката и омразата. Трябва завинаги да качим нашата борба на самолета на достойнството и дисциплината. Не трябва да допускаме нашият креативен протест да деградира до физическо насилие. Отново и отново трябва да се извисяваме и да посрещаме физическата сила с душевна сила.

Невероятната нова агресивност, която е завладяла негърското общество, не трябва да ни довежда до недоверие към всички бели хора, защото много от нашите бели братя, както се вижда от тяхното присъствие днес тук, са осъзнали, че съдбата им е свързана с нашата съдба и тяхната свобода е неизменно обвързана с нашата свобода. Не можем да вървим сами. Докато вървим, нека си обещаем, че винаги ще вървим напред. Не можем да се върнем.

Някои питат борците за свобода : „Кога ще бъдете удовлетворени?“. Никога няма да бъдем удовлетворени, докато негърът е жертва на неописуем полицейски произвол. Никога няма да бъдем удовлетворени, щом нашите, уморени от пътя, тела не могат да се подслонят в мотелите край магистралите или хотелите в градовете. Никога няма да бъдем удовлетворени, щом негърът се придвижва единствено от малко гето към по-голямо гето. Никога няма да бъдем удовлетворени, докато на нашите деца са им отнемани идентичността и достойнството от табели, гласещи „Само за Бели“. Никога няма да бъдем удовлетворени, щом негърът в Мисисипи няма право да гласува и негърът в Ню Йорк вярва, че няма за кого да гласува. Не, не, не сме удовлетворени и няма да бъдем, докато справедливостта не потече като река, а праведността не ни залее като поток.

Не съм забравил, че някои дойдоха тук днес поради големи мъки и страдания. Някои идват направо от затворническата килия. Някои идват от места, където вашата борба за свобода ви е донесла бури от преследване и полицейски произвол. Вие сте ветерани в мъченичеството. Продължавайте да се борите с вярата, че несправедливите страдания ще бъдат възнаградени.

Върнете се в Мисисипи, върнете се в Алабама, върнете се в Южна Каролина, върнете се в Джорджия, върнете се в Луизиана, върнете се в копторите и гетата на северните градове с убеждението, че някак тази ситуация може и ще бъде променена.

Нека не се търкаляме в долината на отчаянието. Днес ви казвам, приятели мои, че дори и да срещаме трудности днес и утре, аз все още имам една мечта. Мечта дълбоко вплетена в американската мечта.

Имам една мечта, че един ден този народ ще се вдигне и ще живее според истинското значение на своето мото : Вярваме в очевидната истина, че всички хора са създадени равни.

Имам една мечта, че един ден по червените хълмове на Джорджия синовете на робите и синовете на робовладелците ще седнат заедно на масата на братството.

Имам една мечта, че един ден дори и щатът Мисисипи, щат пропит с несправедливост, пропит с робство, ще се превърне в оазис на свободата и справедливостта.

Имам една мечта, че моите четири малки деца един ден ще живеят в държава, в която няма да бъдат съдени според цвета на кожата, а – според характера им.

Имам една мечта днес!

Имам една мечта, че един ден долу в Алабама със своите озлобени расисти, със своя губернатор бълващ думи за несправедливост, един ден точно там в Алабама, малки черни момченца и черни момиченца ще се хванат под ръка с малки бели момченца и бели момиченца като братя и сестри.

Имам една мечта днес!

Имам една мечта, че един ден всяка падина ще се въздигне, всеки хълм и планина ще бъдат изравнени, грубите места ще бъдат изгладени, а кривите места ще бъдат изправени и славата Божия ще се възнесе и всичко живо ще го види.

Това е нашата надежда. Това е вярата, с която се запътвам на Юг. С тази вяра ще изсечем от планината на отчаянието камък на надеждата.

С тази вяра ще превърнем какафонията на нашата нация в прекрасна симфония на братството. С тази вяра ще можем да работим заедно, да се молим заедно, да страдаме заедно, да отиваме в затвора заедно, да се застъпваме за свободата заедно, знаейки, че ще бъдем свободни един ден.

Това ще бъде денят, това ще бъде денят, в който всички Божи чада ще могат да запеят с нов смисъл : „Моя страна, за тебе, сладка земя на свободата, на тебе пея . Земя, където бащите ми умряха, земя на гордост за поклонниците, от всеки планински склон, нека свободата струи.“ И ако Америка е велика нация, това трябва да се случи.

Така че нека свободата тече от удивителните хълмчета на Ню Хемпшир.

Нека свободата тече от величествените планини на Ню Йорк.

Нека свободата тече от високите Алегенски планини в Пенсилвания.

Нека свободата тече от заснежените Скалисти планини в Колорадо!

Нека свободата тече от склоновете на Калифорния!

Но не само това.

Нека свободата тече от Каменната планина в Джорджия!

Нека свободата тече от планината Люкаут в Тенеси!

Нека свободата тече от всяко хълмче и баирче в Мисисипи, от всяка гора, нека свободата тече!

И когато това се случи, когато позволим на свободата да тече, когато й позволим да тече във всяко селце и всяка махала, във всеки щат и всеки град, бързо ще стигнем до деня, в който всички Божи чеда, черни и бели, евреи и езичници, протестанти и католици ще могат да се хванат за ръце и да запеят стария негърски спиричуъл : „Накрая свободни, накрая свободни. Благодаря ти Боже, накрая сме свободни!“

Мартин Лутър Кинг, 28.08.1963

Превод : Боян Чипанов, 28.08.2016