Нощта, вагоните, огънят

а

The-night-train-fire.jpg

а

Една безкрайна нощ. Призори госпожа Шехтер се беше успокоила. Свита в един ъгъл, вперила празен поглед в нищото, тя вече не ни виждаше.

През целия ден остана така, мълчалива, отсъстваща, чужда сред нас. С падането на нощта отново започна да крещи: „Пожара, ето го!“ Сочеше една точка в пространството, винаги една и съща. Бяха се уморили да я бият. (бел. – бият я, защото са затворени стотици хора във вагони, без храна, вода и тоалетни, а тя крещи непрекъснато като луда) Горещината, жаждата, смрадта, липсата на въздух ни задушаваха, но всичко това беше нищо в сравнение с тези викове, които ни разкъсваха. Още няколко дни и всички щяхме да закрещим по същия начин.

Но стигнахме до една гара. Тези, които бяха близо до прозорците, ни казаха името й:

– Аушвиц.

Никой не беше чувал това име.

Влакът не тръгваше. Следобедът изтече бавно. После вратите на вагона се плъзнаха. Двама души можеха да слязат за вода.

Върнаха се и ни разказаха, че разменяйки един златен часовник, са успели да разберат, че това е последната спирка. Щели да ни свалят. Тук имало трудов лагер. С добри условия. Семействата нямало да бъдат разделяни. Само младите щели да отидат да работят във фабриките. Старците и болните щели да изпратят на полето.

Барометърът на доверието подскочи. Изведнъж се разпръснаха всички страхове от изминалите нощи. Благодарихме на Бога.

Госпожа Шехтер си стоеше в ъгъла, сгърчена, няма, безучастна към всеобщото обнадеждаване. Синчето галеше ръката й.

Мракът вече изпълваше вагона. Започнахме да ядем последните си провизии. В десет вечерта всеки потърси подходящо положение, за да подремне и скоро всички заспаха. Изведнъж:

– Огънят! Пожарът! Вижте го, ето!…

Събудихме се рязко и се спуснахме към прозореца. И този път макар и само за момент, й бяхме повярвали. Но навън беше само черната нощ. Преглъщайки срама си, се върнахме по местата си, разяждани от страха, който не можехме да надвием. Понеже тя продължаваше да крещи, отново я заудряхме и с голяма мъка успяхме да я накараме да млъкне.

Отговорникът на вагона извика един германски офицер, който се разхождаше по перона и помоли да прехвърлят нашата болна в болничния вагон.

– Търпение – отговори той, – търпение. Скоро ще я прехвърлим.

Към единайсет влакът отново потегли. Притискахме се до прозорците. Композицията се движеше бавно. Четвърт час по-късно отново забави ход. От прозорците се забелязаха огради от бодлива тел; разбрахме, че това явно е лагерът.

Бяхме забравили за съществуването на госпожа Шехтер. Изведнъж чухме страхотен крясък:

– Евреи, гледайте! Вижте огъня! Пламъци, погледнете!

И тъй като влакът беше спрял, този път видяхме пламъци, които изригваха към черното небе от един висок комин.

Самата госпожа Шехтер беше млъкнала. Беше онемяла отново, беше се свила в ъгъла си, безучастна и отсъстваща.

Гледахме пламъците в нощта. Във въздуха се носеше отвратителна миризма. Изведнъж вратите се отвориха. Някакви странни хора с раирани сака и черни панталони скочиха във вагона. Всеки държеше електрически фенер и пръчка. Заудряха наляво и надясно, след това извикаха:

– Всички да слязат! Оставете всичко във вагона! Бързо!

Скочихме вън. Хвърлих последен поглед към госпожа Шехтер. Момчето й я държеше за ръката.

Пред нас бяха пламъците. Във въздуха – миризмата на изгоряла плът. Трябва да беше полунощ. Бяхме пристигнали. В Биркенау.

a

Нощта – Ели Визел